Моите cinque giorni, които нищо друго не може да ми замени

Започвам този блог с няколко стари текста, които съм записала в дневника си между ноември 2015 и януари 2016, защото те са част от цялото Нещо, наречено от мен cinque giorni. В тях волно или не, съм регистрирала настроението, което месеци по-късно намери своя закономерен завършек в напускането ми на работа. И понеже логиката на това предизвестено събитие е съвсем ясно изложена в тези текстове и на практика те я изчерпват, то не мисля да му посвещавам повече внимание оттук нататък.  

И така - по записки от моя дневник:

(I) 02.11.15 
Моите дни от седмицата, които нищо друго не може да ми замени

В книгата „Под небето на Тоскана“ авторката Франсис Мейс разказва  забавна историйка за строителен предприемач, който, след оглед на къщата й във връзка с пореден предстоящ ремонт, се подсмива небрежно и изрича нещо от сорта на „нищо работа, signori, cinque giorni”. След около месец работата по ремонта е почти на привършване ...

Много обичам тази история, защото тя е част от собствения ми опит, свързан с текущите ремонти на нашата къща в с. Терзийско, недалеч от Троян. Като при това - не виня ни най-малко майсторите, които връщат този занемарен дом към живот, със забележителна проява на търпение към нашите умопомрачителни и нестихващи изисквания, наставления и хрумки!

Даже напротив - извадихме късмет с тях. Също както Франсис Мейс разказва със симпатия към действащите лица в по-горе описаната история, така и аз изпитвам най-топли чувства към нашите майстори – макар непрекъснато да обещават да свършат разни неща в разни срокове, а после брутално да ги погазват (сроковете!), аз не мога да им се сърдя, тъй като само който не е реновирал стара къща, не знае колко сложен процес е планирането на една такава авантюра във времето. Било защото в движение изскачат какви ли не изненади; било защото никнат като гъби какви ли не нови идеи, изискващи различен подход от първоначално възприетия, да не говорим за разходи и време...

Но моите Cinque giorni съдържат едно по-широко понятие от някакви си там разтегнати във времето срокове! Моите Cinque giorni - на практика това са петте дни от седмицата преди уикенда, или истинското, фактическо, реално време от съзнателния ми живот, което аз от четвърт век доброволно посвещавам на интересите на различни работодатели. Къде повече, къде по-малко щедри към мен, но с  една обща характеристика – незаслужаващи да разполагат с живота ми по начина, по който на практика ги оторизирах - аз и никой друг!

 

За ТЕЗИ Cinque giorni иде реч и аз си ги искам обратно!  Защото са ми нужни и защото даже и те не биха ми стигнали за всички интересни, вълнуващи, значими, полезни и важни неща, с които бих искала да ги запълня! Така че ще си ги отвоювам. Обратно.

Бавно и без лекота съзрявам за тази битка (със собствения ми привиден комфорт, със собствените ми страхове и несигурност), като тя неизбежно обзема живота ми.

А аналогията с историята по съживяването на една провинциална къща в Италия не е случайна - и в метафоричен, и в буквален план.

Метафоричният е ясен - аз също се опитвам да съживя своето житие, като изгреба от него всичко рухнало, безсмислено и безполезно. Да му придам ново измерение, да го изпълня с възродена духовна тъкан, способна сама по себе си да регенерира изтощената физическа обвивка.

Буквалният е свързан с къщата ни в Терзийско, която в момента пробуждаме за нов живот и струва ми се, надявам се да не греша:  е  точното място, където искам да изживявам своите Cinque giorni през следващата, по-съдържателна част от моя живот.

Затова и името, което съм й дала в мислите си е именно Cinque giorni. Времевата рамка, която да обгражда едно ново и по-пълноценно съществование. На място красиво, чисто и невинно - недокоснато от еждедневната порция булшит, с която животът към днешна дата ме залива.

Ето – изрекох го на глас и дори го изписах с думи. Ще последвам пътя на метаморфозата, стартирала преди повече от година – с решението, мое и на Кирил, да сбъднем едно свое желание и да се сдобием с наше пространство: на село! Където да положим основите на един различен живот – смислен и добър, по наши правила, на воля...

(II) 03.11.15
Четирилистната детелина

Вчера е. Връщам се към офиса от кабинета на Сашо.  Времето е разкошно, грее сиромашко ноемврийско слънце и аз използвам разходката, за да се отърся от служебни мисли и да поразсъждавам върху свои си неща. Които се свеждат до едно – да открия рационалния подход към живота, в който съм се прицелила, засега все още напосоки.

Възможни занимания  - много, кое от кое по-приятни и вдъхновяващи. Но аз съм на 48. Имам повече от 15 години до така наречената „пенсия".  Освен от пари (поне за сметките!), имам нужда да продължа да се чувствам социално въвлечена. Не мога изцяло да се изключа от средата, пък и не съм сигурна, че го искам. По-скоро – сигурна съм, че не го искам. И стигам до въпроса с подходящото за мен занимание, което да подема, а то трябва не просто да ми доставя удоволствие. Трябва също да носи известна полза на по-широк кръг хора и някакъв доход, с който да покривам сметките си. Както обикновено, вървя бързо и си гледам в краката. Забелязвам  детелините покрай бордюра на тротоара. Помислям си, че напоследък не съм намирала четирилистна. После си давам сметка, че напоследък не съм и търсила. Спирам на място, съсредоточавам  поглед в зеленината пред себе си и я виждам сред  другите, почти веднага. Четирилистна детелина с две по-големи и две по-малки листенца. Навеждам се и я откъсвам. Значи в това е цялата работа. Концентрираш погледа и мисълта върху онова, което желаеш и то само изскача пред теб. Само дето първо трябва да го нарисуваш в съзнанието си и да повярваш с ума си, че съществува, а физическото му изражение след всичко това се оказва лесна работа. Мисълта ми се връща към най-голямата и плашеща ме засега неизвестна - излизането от настоящата ми социална среда - колеги, партньори, хора от телеком бизнеса.  Да се измъкна от нея във вида, в който към днешна дата съм включена - не би означавало непременно изолация. А по-скоро подмяна. На самата среда.  Погледът от необичаен ъгъл дава отправна точка за трансформация. Дали бих успяла? Да намеря нова среда за себе си? Да свържа това с живот по собствени правила, работен график, географски измерения? Ще разбера, когато прекрача. Няма друг начин да разбера :) .

29.01.16 (III)
Размисли за вчера, днес и утре

Преди две вечери, докато бях на Терзийско, сънувах мъчителни сънища. Събуждах се тревожна, със сърце, готово да изскочи от гърдите ми. В сънищата ми през цялото време закъснявах и винаги се събуждах,  даже малко насилствено – миг преди неизбежния провал!  Закъснявах с приготовления, за разни важни събития. Бяха лични събития, за които мои близки (сестра ми, Момчил ...) разчитаха на мен, а аз се дънех неспасяемо, завличайки и тях. Не мога да формулирам причината, но във всеки случай през цялото време винях себе си, а не външни фактори.

Често ми се случва да сънувам как се провалям поради закъснение, как изпускам разни много важни неща, в това число влакове, самолети и прочее - все защото закъснявам. Тази ситуация ми се изплъзва в сънищата, а в реалността почти винаги я овладявам успешно.  И като че ли не й се боя особено, защото през годините съм се обиграла на всевъзможни трикове за излизане от ситуация. Защо тогава сънищата ми ме опровергават? Искат да ми кажат, че няма да издържа още дълго на това темпо, на тази игра на надлъгване със себе си? На подценяване на собствения ми живот, доколкото имам такъв?
Мисля си какво трябва да се случи, за да ме изтръгне от лапите на телеком бизнеса. Знам със сигурност какво ме държи там и то за съжаление не е повод за гордост – това са инерцията, несигурността в едно ново и различно бъдеще и разбира се: парите – любимото превъплъщение на Велзевул...
В един момент трябва да сложа край на това.  Вече не е каквото беше и каквото исках да бъде, още повече аз доста се отдалечих от истинската инженерна работа (доколкото все пак имаше периоди, които не мога да задраскам с лека ръка, във всеки случай не и работата по изграждане, конфигуриране и поддръжка на мрежи през всичките тези 20 и кусур години). Към днешна дата обаче се занимавам най-вече с управление на работни процеси, с ограничени парични и човешки ресурси, но без компромис в очакванията към крайния резултат. Просто този бизнес се обърка драстично през годините. Единствените, които продължават да печелят без съмнение от цялата работа, са производителите на оборудване. Те си продават желязото на високи цени и много малко се влияят от промените.  А операторите се чудят как да купуват на въпросните цени, да сглобяват и поддържат мрежа и услуги и накрая да продават за жълти стотинки. Защото пазарът на телеком услугите (от този „на едро“ до този за крайни потребители) толкова много се насити с предлагане, че цените отдавна слязоха под здравословните нива.

Е, поради което да си в моята ситуация означава да си служиш в определени моменти с вълшебната  пръчица.  Разполагайки с все по-намаляващ, с всяка изминала година, бюджет, защото печалбите се свиват (уви, не и оборота!), и продължавайки, въпреки ограниченията,  да се справяш с обезпечаването на мрежа и услуги с достатъчно високо качество. Това накратко е ежедневната ми  задача. Придружена от ролята на постоянно виноват пред ръководството, поради факта че харчи пари и отговаря за проблемна област, каквато е техническото осигуряване;  застъпва се за хората си когато са претоварени – а те често са, защото обемите растат за сметка на намаляващите единични цени на услугите и на промяната на самия профил на фирмения бизнес от „на едро“ към „b2b“, без адекватни ресурсни промени на HR ниво… Застъпва се и по отношение на заплащането на същите, защото няма как да задържиш кадърни инженери с непазарни възнаграждения, а това вече е  РобинХуд-щина, за която в очите на ръководството оправдание и прошка няма...

Да си го кажа направо – на ежеседмичните мениджмънт срещи, в компанията на изпълнителния, финансово-оперативния и търговския директор на фирмата:  аз, като технически директор, вече не се чувствам комфортно. Моите насъщни проблеми не достигат до техните рецептори, освен като досадно бръмчене на муха, която някой е пуснал без да иска в стаята – прекалено банални и рутинни изглеждат те на фона на темите за нови стратегически бизнес ниши и завоюване на клиенти, които най-после ще ни донесат така заветните мно-о-ого пари! Които теми пък на мен ми звучат абстрактно и недотам състоятелно, с оглед на приказката за питомното и дивото и на фона на липсващи конкретика и вникване в естеството на материята.

Като цяло не ми допада идеята, че бягаме от класическия carrier бизнес, за който имаме всички предпоставки да продължим да развиваме, а именно история и име, с което сме се наложили на пазара; значителен капиталов ресурс; отлична инженерна експертиза. И ми е мъчно, че 'стратезите' на фирмата набедиха този бизнес като умиращ и от няколко години му коват ковчега и му четат заупокойна молитва... Разбира се – без да са готови да се простят с добрите приходи от него - тема-табу! Сякаш се срамуват от тях! Като от доведено дете, набедено, че го мързи, че не работи и не се развива правилно, че харчи много, че върви по лош път и рано или късно ще се провали завинаги. А то, въпреки всичкото наричане не се проваля и това е! Но и признание никога няма да получи, а само зли, урочасващи погледи ...

Аз споделям различно мнение. То е базирано на технологичната логика и гласи, че телеком бизнес "на едро" винаги ще има, а тези, които му останат верни са на прав път, като ще продължават да печелят и дори да увеличават печалбите си. Така изглежда логичния развой на нещата с оглед на експоненциалното развитие на обемите на 'съдържание'. Като всеки бизнес обаче, и този изисква да бъде познаван, обичан и прогнозиран позитивно. В това число стратегически. Но тъй като стои далеч от модните 'дъвки на сезона', с които се перчи всеки вървежен мениджър от 'високо технологичния' бранш, а именно: облачни услуги, виртуализация, информационна сигурност и всякакъв bullshit 'as a service', то нищо чудно, че нещата при нас тръгнаха в посоката, в която тръгнаха - някакси липсва гламур в 'старите' опорни технологии, отсъства гъдела, иновативността... Което e толкова далеч от действителността (!), но в средите на 'power point' повелителите изглежда повече от достоверно. Дали съм права? Само бъдещето ще покаже. В България и региона има достатъчно играчи с по-различна стратегическа култура и след още пет години ще е ясно кой е взел правилните решения, надграждайки мрежата си днес, за да продължи да продава carrier услуги утре.

Гореописаното е причина за  моето засилващо се отчуждение от работния процес, което ме измъчва. И независимо че продължавам (по инерция) да му отдавам силите си, ден след ден - правя го с все по-голямо отегчение, липса на мотивация и в режим на все по-изразена принуда.  Ако нещо все така ме задържа във фирмата, освен заплатата, разбира се - това са хората от собствения ми екип, които се чувствам задължена да подкрепям доколкото и докогато мога. Те са прекрасни, отдадени, съвестни, умни и можещи инженери, които заслужават респект за своите ежедневни усилия, а като добавим, че много от тях аз лично съм ги подлъгала да се присъединят към екипа, ми е трудно просто да им обърна гръб и да си тръгна.

Но тъй като никой не е вечен или незаменим на мястото си, а и всеки си има точно отредена функция на конкретното място и при зададените условия, а аз моята вече я изпълних – изградих работещ екип,  модел на работа и ред, по който мрежата и услугите да функционират нормално – мисля, че  няма кой да ми се разсърди за назрялото решение да си обирам крушите. Най-малкото и защото неудовлетвореността е заразна. Когато някой започне да я изпитва хронично, той вече не може да води другите напред, а само би им влиял негативно. Аз не искам да причинявам това на никого от колегите си, те не го заслужават. Време ми е да потърся ново предизвикателство и да оставя фирмата, с която си дадохме достатъчно много през годините.

Сигурна съм, че шефчетата ще ми намерят подходящата 'заменка', която да се впише успешно в схемата на новозададения дневен ред, и то, надявам се, по единствения подобаващ начин - като го възприеме като свое лично предизвикателство. Така би било редно.

Моите сетива се готвят за промяна, но не в рамките на фирмения бизнес, а в друга посока. Неизбежно.